ГОРЧИВА
НАЗДРАВИЦА
АПОКАЛИПСИС
НА ЕДНА
"СКИТНИЦА
НЕВЕРНА"
"Как да пеем
песента
Господна в
чужда земя?"
(Псалми 137:4)
Пред нас е
първата
поетична
книга на живеещата
от 10 години в
Америка
Дафина
Кърчева. Още
от снимката
на авторката
върху гърба
на корицата
виждам, че
очите й
гледат не
просто към обектива
на фотографа,
а към
България,
родното й
Белене, към
далечните
приятели... Тя
сякаш ме
пронизва с
погледа си,
но и с поезията
си. И... иска да
ми каже нещо.
Но какво?
Отговор на
този въпрос
получавам,
прочитайки и
препрочитайки
стихотворенията
на Дафни. "Горчива
наздравица"
има за мото
едно до болка
преживяно от
авторката
откровение: "Нямах
часовник,
имах мечта,
имам часовник,
нямам мечта".
което ако
трябва
буквално да
"преведа", би
звучало:
"Нямах
Америка, имах
мечта, имам
Америка,
нямам мечта".
Оказва се, че
една голяма
мечта може да
бъде и една
голяма
илюзия. Но
едно е човек
да го знае, друго
- да го
преживее. А
преживяваната
носталгия е
постоянната
болка и душевна
драма на
поетесата.
Стихотворенията
са без
заглавия, но
със силно
заредено съдържание.
Каква
по-силна
констатирана
откровеност
може да се
намери от
двустишието
на Дафни:
"Материално
сме
осигурени, а
духовно - просто
овехтели". И
не може да
бъде друго ядче
за нея, която
в българския
период от
живота си е
преживяла
най-силните
си духовни катарзиси
- от
театрална
самодейка и
поетична
рецитаторка
на родната
беленска
сцена, през
пълнокръвните
си
студентските
години в
Търновския
университет
до учителка
по литература
и зам.
директорка в
беленската гимназия
"Димчо
Дебелянов".
При толкова
богата
българска
духовна
биография,
едва ли материалните
богатства на
Америка биха
я удовлетворили.
За това тя
пише за
живота си там:
"Празен и
еднообразен
делничен и
скучен без
мечти и цели -
просто ден за
ден". Носталгичните
настроения
често се
сменят с
нотки на
отчаяние
пред
загърбеното
и предстоящото:
"Пълна с
тъмни
опасения,
оживявам
нощите с
кошмар, за да
се роди денят
ми пак отново
в отчаяние".
Хербарните
спомени
следват след
нездрави
опасения в
безцветния й
делник. Нощем
зрънце по
зрънце
нанизва
надеждата,
която на
ръзсъмване
бързо
угасва.Макар
и
безвъзвратно
късно,
Дафинка
стига до едно
голямо
прозрение, че
"най-голямата
от всички е
лъжата, че
откъсвайки
се с корен, ще
превземе
висината".
Правейки
бегли
равносметки
на живота си
до тук, тя
стига до
ключови изводи,
като: "И тегля
си чертата
под нея сметката
червена до
никъде не
стигнах, със
нищо не
напреднах".
И
действително,
какво може да
струва
свръхматериалната
осигуреност
без зрънце
духовна
подплатеност.
Точно това
зрънце
липсва на
Дафни в
богатата
Америка. А то
е останало и
все още се
намира в
България, в
Белене, в
гимназията, в
читалището, в
приятелите,
които не са я
забравили. А
те все още са
много... Но да
се върне
назад, вече е
късно... Това
самата
поетеса до
болка е
прозряла:
"...за девет
години
всичко до нула
се свлече: ни
напред да
поема, ни
назад да се
върна!"
Напред са
чуждестранния
съпруг, нагарчащият
хляб,
горчивият шоколад
на чуждата
страна. А
минали
емоции и
страсти
стоят
заключени,
здраво са
зазидани
илюзиите за
връщане
обратно.
Авторката
търси
причината за
това нейно
"чоглаво" състояние
и стига до
откровението:
"Не е виновна
страната,
която ме е
приютила,
причината
неясна си
остана във
другата, във
моята родина."
Потопена в
кръговрата
от причини и
следствия, тя
продължава
да пътува в
среднощното
си безсъние
назад, към
корена, от
който така
неистово е
избягала. И
все се
надява, че
дълго ще
събира
отломъци от
спомени и
чувства,
белязали я до
жигосване, да
бъде още по
сама и чужда.
При мисълта
за връщане към
бащиното си
огнище,
авторката си
дава ясно
сметка, че и
тук след
шумната
вечеря, на утрото
ще се събуди
още по сама и
чужда! Носталгичните
чувства
продължават
да не я
напускат и
дори когато
"се взема в
ръцете си". А
те извират от
спомена за
любовта в онзи
стар Таван от
преди 20
години, от
търновградската
й студентска
младост, от
беленската й
зрялост.
Каква
по-голяма откровеност
може да блика
от
разголените
думи на стиховете:
"Най-безличните
мъже
минаваха пътя
ми
най-неистинските
превръщах в
съпруг, после
мислено
бягах Там, до
Тавана за да
повторя
любимия си етюд."
Предварителен
отзив от
Тодор Г.
Господинов -
експерт-криминалист,
генетик,
краевед... от
Белене.