ГОРЧИВА НАЗДРАВИЦА

                                АПОКАЛИПСИС НА ЕДНА "СКИТНИЦА НЕВЕРНА" 
                                        "Как да пеем песента Господна в чужда земя?" (Псалми 137:4)
    
  
  Пред нас е първата поетична книга на живеещата от 10 години в Америка Дафина Кърчева. Още от снимката на авторката върху гърба на корицата виждам, че очите й гледат не просто към обектива на фотографа, а към България, родното й Белене, към далечните приятели... Тя сякаш ме пронизва с погледа си, но и с поезията си. И... иска да ми каже нещо. Но какво? Отговор на този въпрос получавам, прочитайки и препрочитайки стихотворенията на Дафни. "Горчива наздравица" има за мото едно до болка преживяно от авторката откровение: "Нямах часовник, имах мечта, имам часовник, нямам мечта". което ако трябва буквално да "преведа", би звучало: "Нямах Америка, имах мечта, имам Америка, нямам мечта". Оказва се, че една голяма мечта може да бъде и една голяма илюзия. Но едно е човек да го знае, друго - да го преживее. А преживяваната носталгия е постоянната болка и душевна драма на поетесата. Стихотворенията са без заглавия, но със силно заредено съдържание. Каква по-силна констатирана откровеност може да се намери от двустишието на Дафни: "Материално сме осигурени, а духовно - просто овехтели". И не може да бъде друго ядче за нея, която в българския период от живота си е преживяла най-силните си духовни катарзиси - от театрална самодейка и поетична рецитаторка на родната беленска сцена, през пълнокръвните си студентските години в Търновския университет до учителка по литература и зам. директорка в беленската гимназия "Димчо Дебелянов". При толкова богата българска духовна биография, едва ли материалните богатства на Америка биха я удовлетворили. За това тя пише за живота си там: "Празен и еднообразен делничен и скучен без мечти и цели - просто ден за ден". Носталгичните настроения често се сменят с нотки на отчаяние пред загърбеното и предстоящото: "Пълна с тъмни опасения, оживявам нощите с кошмар, за да се роди денят ми пак отново в отчаяние". Хербарните спомени следват след нездрави опасения в безцветния й делник. Нощем зрънце по зрънце нанизва надеждата, която на ръзсъмване бързо угасва.Макар и безвъзвратно късно, Дафинка стига до едно голямо прозрение, че "най-голямата от всички е лъжата, че откъсвайки се с корен, ще превземе висината". Правейки бегли равносметки на живота си до тук, тя стига до ключови изводи, като: "И тегля си чертата под нея сметката червена до никъде не стигнах, със нищо не напреднах".  И действително, какво може да струва свръхматериалната  осигуреност без зрънце духовна подплатеност. Точно това зрънце липсва на Дафни в богатата Америка. А то е останало и все още се намира в България, в Белене, в гимназията, в читалището, в приятелите, които не са я забравили. А те все още са много... Но да се върне назад, вече е късно... Това самата поетеса до болка е прозряла: "...за девет години всичко до нула се свлече: ни напред да поема, ни назад да се върна!" Напред са чуждестранния съпруг, нагарчащият хляб, горчивият шоколад на чуждата страна. А минали емоции и страсти стоят заключени, здраво са зазидани илюзиите за връщане обратно. Авторката търси причината за това нейно "чоглаво" състояние и стига до откровението: "Не е виновна страната, която ме е приютила, причината неясна си остана във другата, във моята родина." Потопена в кръговрата от причини и следствия, тя продължава да пътува в среднощното си безсъние назад, към корена, от който така неистово е избягала. И все се надява, че дълго ще събира отломъци от спомени и чувства, белязали я до жигосване, да бъде още по сама и чужда. При мисълта за връщане към бащиното си огнище, авторката си дава ясно сметка, че и тук след шумната вечеря, на утрото ще се събуди още по сама и чужда! Носталгичните чувства продължават да не я напускат и дори когато "се взема в ръцете си". А те извират от спомена за любовта в онзи стар Таван от преди 20 години, от търновградската й студентска младост, от беленската й зрялост. Каква по-голяма откровеност може да блика от разголените думи на стиховете: "Най-безличните мъже минаваха пътя ми най-неистинските превръщах в съпруг, после мислено бягах Там, до Тавана за да повторя любимия си етюд."

Предварителен отзив от Тодор Г. Господинов - експерт-криминалист, 
генетик, краевед... от Белене.