КОРАБЪТ НА ДУМИТЕ

 

ВАЛЕРИЯ ВЕСЕЛИНИВА

 

Публицистика. Първо издние.

 

 

Книгата като кораб,

книгата като остров

 

Докато се качвах на палубата, усещах как плавно се топях във водите на словото. Гледайки напред, аз виждах една идеално гладка повърхност, която невидимо клатушкаше кораба напред-назад, напред-назад... А капките се разпръскваха - едни се промъкваха през цепнатините, другите се вливаха в океана, за да се появят отново някой ден...

Убодната страница на книгата е от особено значение за разбиране на основния й смисъл. С първото потропване на копитото, започва и пълненето на Ноевия Ковчег - всички видове животни почитно се събират в избавителния кораб, за да спасят света от гибел. По този начин веригата на живота бива затворена в дървено пространство, от което се изписват бувите на Библията. Черно-бели листи разкриват същината на земята и битието като цяло. Чертаят схеми и незнайни карти за отдавна скрити богатства. Плуват в морето, потопили само долната си част в тайнство, а другата остава зрима за всички.  Листите. Книгата. Корабът.

И все така по течението започваш да се вглеждаш в малките подробности наоколо. Там, между редовете от дъски, ще прочетеш, че ако не знаеш кое е твоето пристанище, за теб попътен вятър няма; ще се огледаш - с присвити очи и с ръка над тях ще се взираш в  безкрая, търсейки себе си. Ще погледнеш зад палубата и, щастлив, ще откриеш отразения си лик. Но си спомни Пенчо Славейковата миниатюра: „Спи езерото", в която копнежът на думите да се слеят с водата, остава просто един „сън за щастие". Ще погледнеш отново напред, вдъхновен от жаждата, за да видиш острова на блажените, да се докоснеш до гения и до съвършенството. Един от мнимите писатели на този райски кът неслучайно казва, че пред вълните „се изпречват стените и, сблъскани в тях и на пръски разбити, назад те изчезват на някъде пак .." Невъзможността за пълно смешение с призрачно-сияйния кораб носи и дестинацията на самото пътуване - онова неоткрито досега измерение, което щрихира с напоена четка пейзажи в глалавата ти и с невидим прашец ги раздвжва.. Сам, в корава от книжни мечти, си сам. Затваряш вратите на каютите, сблъскваш се  с герои, създадени сякаш само за това мореплаване, и изчезваш. Губиш се сред вълните на унеса и на истинското блаженство. И чрез авторовите очи виждаш наоколо " цветове, мебели, лица. Докосваш се мисловно до всеки един от тях и неусетно виждаш, че четейки, си бутнал една ваза и тя е паднала на земята. Защото последната щриха е оставена на теб, защото „Въображението е око на душата" (Ж.Жубер).

Странното в този кораб е свойството му да се преобразява. Първоначално виждаш една леска дървесно-хартиена книга,.която бавно размахва крилете си и, понасяйки те във въздуха, главоломно се завива в морето и се превръща в спасителен кораб за душата ти. Понякога някоя пукнатина става причината, поради която се измокряш, но друг път почвата е твърда и те издига нависоко.

Горе...

Онова възвишено пространство, което некидимо докосва съзнанието ти и разпалва чувствата, дори и страстите. Вавилонската мачта, свързваща земята с небето, тленното с отвъдното, те извисява до предели, които техниката все още не е разучила. Там, от кораба, можеш да усетиш парещия дъх на въздуха, който те облива на талази и прониква през плътта. Разпнат, човек се издига виждайки отгоре контурите на несъществуващи имена, които плачат и се смеят, крещят и се усмихват. Мачтата... Ореолът, подклаждащ огъня на книгата.

Но това не е всичко. Човешкото тяло не свършва само със сърцето. Корабът е изграден от множество и различни по вид дъски. Всяка една буква насочва определена дума, а бсяка дума - към определена каюта. Надзърни през люка и ще видиш колко различни багажи носи всеки от пътниците. Порови се в тях, огледай старите снимки по шкафчетата и в главите им, и ще осъзнаеш колко е разнолик св