MОИТЕ ДРАСКАНИЦИ

Нора Господинова

Стихотворения. Първо издание.

 ПРЕДГОВОР

 Да подредиш надрасканите мисли върху белия лист и с това да разкриеш истини от живота - ето го лайтмотивът в първата стихосбирка на младата поетеса Нора Господинова.

Разнопосочни са линиите на мислите - от "Душата на поета" до "На къде върви този свят", от "Всичко свърши" до "Вечната любов", от "Късно е" до "Аз знам", от "Ад и рай" до "Просветление", от "Дузпа на разплатата" до "Пак към теб се връщам" - за да се преплетат съдбовно, като знаци върху човешката длан.

В психоаналитичния разрез на стиховете се разкрива автохарактеристиката на персонажите. Фините чувства бързо се сменятс брутални емоции - така, както е в самия реален живот.

Използваната анафора, вместо да банализира стихостъпката, утвърждава смислово-емоционалната изразителност на авторката. Така, в "Напред", думата "напред" се повтаря във всеки един куплет, за да се

превърне в квинтесенцията на произведението.

Преднамереното нарушаване на ритмичната правилност на стиха е често срещан похват. Дългите стихотактове се сменят с късо нарязани фрази. Например, в стихотворението "Моята песен":

"Ела в моята песен, ела в моя свят,

за да имаш всичко!"

Поетесата прибягва и до астрофичните стихотве, за да изрази мислите и чувствата си в първичният им неподправен вид. Често съчетава силната рима с белите стихове, като в повечето "драсканици" преобладава звънът на дългото римуване.

Макар, че формата и съдържанието в заглавието на стихосбирката - "Моите драсканици", да навява асоциации за булевардна литература, то точно задълбочените жизнени и психологични анализи и обобщения приятно изненадват читателя.

Използваната вътрешна рима придава по-пълна изразитнелност и музикалност на стихотворението:

 "Омраза, омраза, по грозна си от проказа.”

Авторката умело противопоставя доброто и лошото, красивото и грозното, светлото и тъмното, истината и лъжата, които отекват в младежката й душа с противоположни музикални тонове. Тя се стреми да избяга от делника, за да живее в празника на мечтите си ("Аз знам"):

"Аз знам, къде да отида,

 аз знам, къде ми е мястото.

И знам, че от тук ще си ида,

че след похвалата идва обида!"

Поетесата търси отговорите на вековечните истини за справедливост - неправда, доброта - злоба, любов - омраза... ("Напред!"):

"Напред! Справедливостта е победител.

Напред! Измамата е куршум в лъжата-изкупител.

Напред! Истината е нашия Спасител!

И все пак, макар и твърде млада, авторката сякаш е извървяла свечереният нощен път от залеза до изгрева, за да се измъкне от тъмните кътчета на човешкото битие:

"Ще дочакам красивия изгрев,

ще се понеса като лебед.

Ще запея най-прекрасния припев,

ще съм най-високия хребет!… "

Ако трябва в едно изречение да изразя впечатлението си от "Моите драсканици", те са един своеобразен вик срещу човешкото грехопадение и обръщане към любовта на Бог. И всичко това, първо надраскано, а после подредено в един триптих на Любовта.

Живот и душа, битие и мечти, съзнание и време...

Четейки стиховете на младата беленска поетеса Нора Господинова, неистов пулс на светлина тупти по всички капиляри на съзнанието ми. Редовете на "Моите драсканици" разчупват светъл процеп през еднообразието и безличието на сивото ежедневие. Словото блика и поразява с непосредствената си чистота, минавайки и през дълбока чувственост и през абсурд, за да достигне до "Абсолюта", до онова единствено зрънце ирационална истина! Истинността и правото на поезията и, които не могат да бъдат определени и категоризирани, а само осезаеми, изстрадани…

Пътят до мощта на словото и  е път на изстрадване на нещата от живота, път към "своята истина", а тя неминуемо минава през душата и сърцето. С поразителна за годините си творческа воля, НОРА ни открива един друг свят и същевременно ни показва нов различен поглед върху нашата действителност, разплетена през призмата на вътрешното "Аз".

Животът в стиховете й тече по каноните на друго време, нехронологично, чийто кръг е непостоянен и отворен, където съвършенството подлежи на усъвършенстване:

…а тоз цикъл се повтаря

и нещичко по пътя ти изгаря.

Трудно е да върнеш светлината

по- лесното е да си в тъмнината"…

/"Просветление"/

        Усъвършенстването се постига, чрез знак за равенство между "Слово" и "Действителност" - да използваш съдбата си, впечатленията от собствените изживявания, съкровени и интимни, мечтите си и разочарованията си, като изразно средство. Всичко това поетесата поднася в ефирна нежност и чувственост и същевременно ги разкъсва с груба дори жестока бруталност; хармония и спонтанност, стилизирани с пъстра и звучна палитра от изразни средства и похвати.

        Уединена в големите митове на нашето време, или в безвремие, които по принуда сковават волята, интелекта и съзнанието на обикновения човек, авторката обхваща и наболели въпроси на обществото – бъдещето на родината, безпътицата, на която стои младия съвременен човек.

        Има един въпрос. На пръв поглед не изпъква сред стиховете, въпрос, който НОРА задава на себе си и на нас читателите: Може ли поезията да бъде "Морален определител", както за личността, така и за обществото като цяло? И не е ли поетът един от най-големите изкупители на жестоката действителност, на студенината, злобата, омразата вселили се сред нас? И не е ли поезията един опит да се скъси, чрез слово дистанцията между съвършенството на идеала и реалността? Да, може би е така. Не знаем отговорите, но сякаш Нора Господинова е изнамерила един вид особена словесна субстанция, етер свързващ в едно неделимо цяло - живот и душа, битие и мечти, съзнание и време. В това се крие могъществото на стиховете и, в тази бяла чудна магия на въздействие, на патос или написано с две слова: чар и обаяние.

Да, чар и обаяние, с тях поетесата отразява няколко семантични нива едновременно. Постига, чрез поднасяне на частици от необятността наречени "Език" и "Слово", доколкото съществува равенство между езика и словото. А колко много е съдържаемото на тези частици поезия, ще си позволя да цитирам Лудвиг Витгенщайн: " Границата на моя език

и слово е граница на моя свят".

Една невидима нишка се крие в стиховете на младата поетеса, нишка неопределена и неосезаема. Вплетена в благородството и достойнството на едно така българско понятие "Достолепие".

 Достолепие, чрез което стих и авторката взаимно си принадлежат:

…"Извива се гласът ми, а аз съм прекършена.

Превивам се в измисления си рай."…

/"Моята песен"/

…"Напред! Справедливостта е победител"…

/"Напред!"/

След като прочетем "Моите драсканици" веднъж, нека се замислим…

И ако след това не ни е ясно, то нека се поучим от мисълта на големия руски поет Владимир Маяковски: "Цялата поезия е пътуване в незнайното"…